„Селце като селце…
Долна Кремена – село на кръстопът“
Ветка Маринска

Долна Кремена е село във Врачанска област, намира се на 4,5 км северно от гр. Мездра. Съставно село на община Мездра. Разположено в Предбалкана, край малък приток на река Искър, на надморска височина 276 м. Землището му, което е в подножието на рида Веслец, има силно надхълмен релеф. Наблизо са язовир „Ракошник“/ напоява 20 000 дка/ и един микроязовир /напоява 400 дка/. Край село Долна Кремена има 6 тракийски могили, останки от тракийско селище, римска вила от II-IIIвек. В центъра на селото има средновековна, полуразрушена църква „Свети Николай“, строена в периода IX – XII век, за което се съдело от надписа над олтара „Строена през Симеоново време“. От 1825г. към селото функционира килийно училище, а читалището е основано през 1897 година.

Първите сведения за селото са от турски документи от 1431 г. за регистрираните населени и празни селища за врачанската кааза ( област ), с. Долна Кремена е записано със 66 броя на домакинствата. Селото се намира в район обитаван от древни времена. Свидетелство за това са няколко броя тракийски могили в землището, които не са проучени докрай. Под селото се намират разкопки на римска вила „Рустика“ от V-VI век, принадлежала на едър римски земевладелец. Проучванията и откритите находки от могилите край селото констатират много добре развит живот в древността, защото артефактите, открити в гробниците, са от погребенията на тракийски вождове.

През времето на национално-освободителните борби Долна Кремена е едно от селищата в региона, чиито жители се включват най-активно. През 1872 г. Васил Левски посещава селото и в църквата учредява местния революционен комитет. Местността „Попинец“ е сборно място на въстаниците през 1876г. и 1923г. Когато през май 1876 г. Христо Ботев слиза на Козлодуйския бряг, долнокременските мъже създали своя чета и излизат над селото по посока на гр. Враца, в очакване на четата на Ботев, така както е бил предварителният план. Другите села не подпомагат четата, което води и до нейния фатален край. Разбирайки, че в гр. Враца е пълно с башибозук, въоръжената чета се връща в селото и скрива оръжията. Но за нейните действия е научил турския военачалник от Враца и издава заповед с. Долна Кремена да бъде запалено за назидание. Изпратена е войска, която да изпълни заповедта. За щастие в този момент завалял проливен дъжд и това спасява селото от опожаряване. Убит е само оръжейника на четата – Муцо Метов. В четата на Христо Ботев е участвал и един долнокременчанин – Никола Минковски, хванат и осъден на доживотен каторжен труд в Анадола. Той доживява Освобождението.

Ползвана литература:
1. Маринска, Ветка. История на с. Долна Кремена ( древна ). Враца, 2002.

Искри от руините…

Сред зеленината на пролетната утрин пред нас се откри чудна гледка. Като че от векове старинната сграда е чакала именно нас. Притихнахме в очакване на разказа на любезния домакин – стария даскал от Долна Кремена. Съкровените тайни от далечното му детство ни пренесоха в онези времена, когато тук е ехтяла църковна песен и детска глъч.

Тъжна е днешната картина… Кани към размисли…

Как да върнем към живот тази светиня?

Питам се как спасиха храмовете си другите народи? Нима гърци и руснаци не са преживявали трудни времена? Колко  още ще чакаме и ще се надяваме някой от някъде, като по чудо, да помогне?

Обхождаме руините и си повтаряме историята за Златния век, чийто връстник е църквата „Свети Никола“. Ето как изглежда днес ценният дар от славното минало. Попадайки вътре в църквата, ахваме от удивление. Невероятен контраст! Какви прекрасни стенописи, какъв съвършен градеж!

Образите от иконите ни пренасят във времената, когато тук се е пълнело с хора, чакащи с надежда Божията благословия и вричащи се във вечна обич и вярност. Надничайки сега между скелетата, иконите ни канят: „Елате, вижте ни, намерете тук духовна подкрепа!“. Застанали във вярна стража, гордите светии напомнят: „Не се предадохме на гърците, оцеляхме при агаряните, но днес от своите страдаме.“

Напускайки руините, си мислим колко ли още ще издържат? Колко ли християни ще минат от тук и безразлично ще поемат по делничния си път?....

Ние чухме зова на старите икони, значи ще ни има нас, българите, ще я има България! Голямата река тръгва от малките ручейчета, дългият път – от козята пътечка, а голямата история – от малкото селце!

Светла Кръстева / В: „Свети места. Църквите и манастирите във Врачанския край“, 2009.

Размисли за една памет българска

В единия край на селото, заобиколена от буедак, в тишината на времето, си стои там, сам-самичка, тъжна и безпомощна – старата църква. Дали от човешка немарливост, безхаберие или нежелание да се направи каквото и да е, църква „Свети Никола“ тъне в развалини и забрава. Само упоритите тръни и храсти пазят ревностно светинята българска, която, като в Петко Тодоровите идилии, си стои примирено и разказва ли, разказва… Но, така, тихичко! Дали някой я чува?!... Виждаш нещо толкова, толкова достолепно, но, сърце, защо се свиваш и мъка те напада пред тази гледка?.. А тя реди вопъл след вопъл, история след история. За да я чуят тези, с българските сърца, които ги боли за всеки български камък и не искат да пуснат героични битки, не искат да забравят минало славно, да си отидат народните песни, предания и легенди! Та нали така се съхранява и предава знанието за историята на българския род, оцелял след какви ли не трудности и изпитания… И за какво?! За да се гордеем днес ние, „благодарните поколения“ за кървите и хилядите отнети човешки животи, в името на свободата. Но стига с тези думи „високопарни“! Ние днес живеем в света на технологиите, това е било отдавна, а и никой не ги е карал…, отговаря бързо съвременното младо поколение. Трудно ни е да си представим такъв примитивен живот и с този език, който са говорили…Било е отдавна. Да, много отдавна, особено, ако позволим тази старина и памет българска да бъде забравена и поругана!!! Но, млъкни сърце… и нейде отдалече зазвуча Дебеляновото:

„О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!“

Валентина Цекова