ПЕСНИ ОТ ДОЛНА КРЕМЕНА

КАЛИНКИ ГЪРЛО БОЛЕЛО

КАЛИНКИ ГЪРЛО БОЛЕЛО,
ТРЪГНАЛА БИЛКИ ДА БЕРЕ.
ПРЕМИНА ПОЛЕ ШИРОКО,
НАСТАНА ГОРА ЗЕЛЕНА.
СРЕД ГОРА ДЪРВО ВИСОКО,
ПОД ДЪРВО БИСТРО КЛАДЕНЧЕ,
НА ДЪРВО – ПИЛЕ АВЛИГА.
ТО НА КАЛИНКИ ДУМАШЕ:
- НЕ ПИЙ, КАЛИНКЕ, ТАЗ ВОДА,
ТАЗИ ВОДА КЪРВАВА!
СНОЩИ ХАЙДУТИ МИНАХА,
КЪРВАВИ РИЗИ ПЕРЕХА,
ЛЮТИ СИ РАНИ МИЕХА.

ХАЙД.ПЕСЕН ОТ С. Д.КРЕМЕНА, ИНФ.Ц.КОТЛАРСКА

„Я, ставай, ставай….“
Я ставай, ставай, куме, кръсниче, ииихххуууу,
че там та чека златна търпеза, ииихххуууу,
златна търпеза със златна чаша, ииихххуууу,
със златна чаша, лъжици от сребро, ииихххуууу!
Сватбарска песен от с. Долна Кремена, записана от Ваца Цинцарска

Керайна змей либила

Керайна змея либила, ииии,
майка й не знаила, ииии,
ми я далеко главила, ииии
през девет села – в десето
със това момче Никола –
се е у свилено, алено,
с това ми конче златено.
Никола сватба подигна.
Кога у село е дошъл –
майка на порти излезна
та си Никола посрещна:
-Върни се, върни, Никола,
Че е Керайна умрела!
Никола вера не (х)фаща,
та  го у вътре увела.
Керайна на креват лежеше,
руса й коса от креват висеше –
жълт змей й у крака стоеше.

Митическа песен от с. Долна Кремена, записана от  Цветана  Цолова Котларска    

Забоварила невеста

Забоварила невеста ииии
Петку йобеда да носи ииии,
че го занела, занела ииии,
след пладне по икиндия ииии.
Чуди се Петко, мая се ииии,
изпрегна Брежко бивола ииии,
запрегна млада невеста ииии.
Дек ора Брежко бивола ииии,
бела белия никнала ииии,
дек ора млада невеста ииии,
черно йе трънье никнало, ииии!

Трудова песен от с. Долна Кремена, записана от Зона Николова

ПЕСНИ ОТ РЕБЪРКОВО

БРАТЯ ДЕЛЯТ БАЩИНО НАСЛЕДСТВО
Де гиди вино червено
и тая бистра ракия!
Никому добро не стори,
ни тая вечер, ни друга!
Запиле са са, запиле,
двамина бракя близнаци:
Йована, та па Стояна.
В пиянство са са скарале,
на трезно са си делиле
бащино тежко имане.
Ниви делили с копрале,
ливади с тънки конопци;
бели грошове – с кошове,
дребните пари с кантаре.
Убаво сичко делиле,
делиле и разделиле.
Остало още да делат
бащини  бели соколе
и тия сиви атове.
Соколе да си раздвоят,
нали са йедно мътило
ще пищат йедин за други;
атове да си раздвоят,
нали са йедно кърмило
ще цвилат йедин за други.
Па си йе Стоян премислил,
брат си Йован да спастри,
та нему да му останат
бащини бели соколе
и тия сиви атове.
Па си на булка продума:

• Мома невесто, Петкано,

моя верна стопанко,
я ще ти нещо запрещам,
но тизе да го извършиш,
главата ще ти отрежа
та ще я на кол набия!
Язе ще, либе, да ида
във тая гора зелена,
дребна си лова да лова.
Па тизе, либе, Петкано,
да станеш рано, по – рано:
замеси тесто кисело,
напечи бели погачи
и тия вити кравайе;
заколи тлъста патица,
наготви гозби секакви,
па тури, либе, отрова;
наточи вино, ракия,
па брат ми Йован да викнеш,
ти добре да го нагостиш
и по – добре да о отровиш
та назе да ни останат
бащини бели соколе
и тия сиви атове.
Па си йе Стоян отишъл
във тая гора зелена,
дребна си лова да дири.
А па Петкана станала:
завръте бели ракаве,
намеси бели погачи,
повече вити кравайе;
заклала тлъста патица,
не бе турнала отрова,
но измешала вино с ракия.
Па си е Йован викнала,
та го йе добре гостила
и по – добре го опойла.
Та си йе Йован попаднал,
попаднал ни жив, ни мъртав.
И Петкана йе станала,
с бело го платно покрила
и му свещица запали.
Като йе Стоян поодил
по тая вита планина,
нис тая гора зелена;
като йе малко поодил,
той са йе много отрошил.
Не найде лова никаква,
па рекъл Стоян да седне,
та малко да си опчине
и да си водица пине.
Като йе Стоян поседнал,
поседнал Стоян, полегнал
и са нагоре обърнал,
Стоян си е съгледал
йедно ми сиво орленце
горе във сини облаци.
Стоян йе пущил бел сокол.
Като йе сокол излезнал,
па са с орле фанале –
бориле са, що са бориле,
нито са сокол подава,
нито са орле подава.
Стоян е пущил и брат му.
Като са сокол извило,
та си при орле излезнал;
па са го двама фанале,
по за крилце го държеа,
перо по перо скубеа,
жълти му очи клювеа
и си го при Стоян носеа.
Орленце жално пищеше,
майка си люто кълнеше:
-Проклета да си, мале ле!
Толчаво лето летовно:
три пъти да си носила,
два пъти да си лупила,
по йедно да си чувала,
та и я братец да имам,
от сокол да са отърва.
Като йе дочул млад Стоян
и той са сетил за брат си,
на какъв го ред остави!
Скоро соколе улови,
та ги във кафез затвори,
та па си орлето пущи.
Скоро у дома утиде
и отдалеко извика:
-Либе ле, либе Петкано,
какво ти тебе заръчах,
дано не си го свършила,
голема дарба ще та дара!
Ала Петкана продума:
-Либе ле, либе Стояне,
мога ли, либе, смея ли,
смея ли да го не свърша –
нали са, либе, закани,
че ще ми глава отрежеш,
та ще я на кол набиеш.
Я яла, либе, Стояне,
та брат си Йована да видиш –
още му свещицата гори!
И Стоян в къщи надникна:
като йе видел млад Стоян,
че брат му покрит със платно
и че свещица гореше,
той са йе надзад повърнал.
Извадил остро ножленце,
да се във сърце убоде.
Нали йе Петкана разумна,
нали йе от рода чутовна,
чутовна рода голема,
скоро му ръка задържа
и си на Стоян продума:
-Либе ле, либе, Стояне,
постой ми, малко почекай!
Брат ти Йован йе още жив.
Узела ведра ковани,
скоро за вода отиде
на тая чешма шарена;
донела вода студена,
та си Йован полела
и Йован са йе събудил
от това тежко пиянство.
Като йе видел млад Стоян,
че брат му Йован йе живо,
че йе живо, още и здраво,
той са йе много зарадвал,
па си на булка продума:
-Либе ле, либе, Петкано,
Я стани, либе, я стани!
Замеси тесто кисело,
опечи бели погачи,
наготви гозби секакви,
наточи вино, ракия!
Па опни дълга трапеза,
цело ще село свикаме,
да ядем, либе, да пием,
за здраве на брата Йована,
че брат без брата не може.
И Петкана йе станала,
напекла бели погачи,
наготви гозби секакви,
наточи вино, ракия,
опънала дълга трапеза.
Стоян калеска изпрати,
цело йе село надошло.
Като седеле и яле
Стоян на крака подскочи
и са до трапеза изправи,
па си на ора продума:
-Яще и пийте селяне
и вие, верни комшии
и мене да послушате,
какво ще да ви покажа:
кога си жена зимате
да попитате комшийте –
сговорна ли йе с комшии?
Работна ли йе из кащи?
Кога си куче зимате,
питайте стопанина му,
от сой ли е майке му?
Далек ли гони вълците?

Семейно-битова песен от с. Ребърково, записал А. Иванчов от
П. Генчов : В СбНУ XXV, с. 31 – 33.

ПЕСНИ ЗА МЕЗДРА

ТЕКСТ: СПАРТАК БУТАНСКИ
МУЗИКА: СТЕФАН КОСТОВ

ПЕСЕН ЗА МЕЗДРА

Тука била е една самотна гара,
тука  било е забравено поле…
Край тази гара стотина къщи стари
тъжно стояли с провиснали криле.

Тука душмани народа ни са яли,
тука тирани размахвали камшик.
Носел народа тъй лютите си рани –
носел в душата потиснатия вик.

Но с гръм пристигнал победния ноември,
вял знамената със песен на уста.
Пеели хора, донесли свободата,
с руските братя изгонили врага!

И се заели окрилените хора
с вярата славна града да изградят…
Ето я Мездра – изпълнила простора,
Ето я Мездра – един чудесен град!

Припев: Хубава Мездра, гиздава Мездра,
нашата обич вземи!
Към висините гордо възлизай
и град за приказ бъди!

ПЕСЕН ЗА МЕЗДРА – II                                         

Приятелю, ти, който минаваш
през нашата Мездра със влак,
отбий се, не ни отминавай –
ще бъдеш наш гостенин драг!

Да видиш крилатите сгради,
площадът ни – мраморна длан;
да видиш строителство младо –
един град, отдавна мечтан!

Да видиш и нашите хора –
работни, сърдечни, добри.
Как всеки с любов, неуморно
Любимия град днес гради!

Припев: Хей! Аз съм щастлив и богат,
щом дишам във родния град
Хей! Моя град ти обикни
и негов приятел стани!

Изпълнена от Катерина Мицева

Лирична песен за Мездра
Чия си? Дали на полето
или на балканската твърд?
Не зная, но ти си сърцето
на тоя крилат кръстопът!

Ти срещаш на твоите длани
и пускаш пак влак, подир влак,
в които богатства са сбрани –
от Варно до Витоша чак!

Ти взимаш от всички вагони
по малко насъщен товар,
но връщаш нов, за милиони –
на нашата родина дар!

И вечер, когато заспиваш,
да вдъхнеш и плам и мечти,
родината наша щастлива
чрез тебе пак будно тупти!

Припев:
Разраствай се, Мездра крилата
И всичко на хората дай!
И ставай достойно звездата
На целия мездренски край!

 Мездренска, вечерна

Синя вечер слиза от Балкана
долу в мездренската равнина,
де щурците в ниви разлюляни,
нежно галят с тихата свирня…

Ще отдъхнат трудовите хора,
за да станат бодри в утринта.
Само влаковете неуморно
ще будуват, стрелнати в нощта…

Отдъхни и ти сега, любима,
и в съня си виждай ме дори!
Моя Мездра, в тая вечер синя,
като люлка майчина бъди!

Припев:
Лека нощ, лека нощ!
лека нощ, лек сън,
обичан роден край!

Начало

Всички села имат землища, които носят  интересни  имена. Забравена е  историята  на много от тях, предавани и препредавани от деди на внуци. В тях има много истина, магия, станали легенда или вече не се знае защо точно така се нарича, но името се  помни, знае се от хората в населеното  място. Залюлеем ли  се в люлката на  спомена, на  бащи  и родове, цял един свят от хора някога живели и ни заръчали от труда  да  не  се  късаме, да не се делим, ако искаме да ни има, откриваме колко морален и човечен е  българина ,създал своя система от житейски  правила. И днес в землището на Долна Кремена  знаят  къде  се  намира местността  Деветте  бреста и защо се казва така.

Далече във времето двама стопани – единият от Долна Кремена, другият от  Царевец /Влашко  село/, имали земя в местността  до  Йонино  поле -  межда  между  двете  села. Случвало се  така, че по едно и също време орали имота  си. Работливи и  сговорчиви хора  били, труда ги  учи  на  добрина и  уважение. Работят, работят па  седвали малко да починат, вода да  пийнат, некоя и  друга  дума  да  си  кажат, да  споделят  селската  си  орис, споделяли и  залъка  си, така  труда  минава  по-леко. Вечер,  като  си тръгвали, привършвали  работа и  трябва да пуснат, да изорат границата  между двете  ниви. Биволите, понякога, кривнат  наляво, кривнат надясно и браздата все не ставала   права. Двамата  мъдри  стопани, не  искали  да  развалят приятелството  си, искали  всичко  да бъде справедливо и решили на браздата да посадят дръвчета, не какво да е, а  бряст. Засадили  ги, поливали ги, грижели се за тях; станали големи, красиви  дървета. Когато седвали  да  пийнат  вода  и  хапнат от  коравия  хляб, казвали  си  благи  думи, споделяли  за  живота  си  и  се  радвали на   хубавите  дървета, на  доброто  приятелство и  завещаното  на  техните деца, да знаят, че труда, добрината  и  справедливостта  трябва да  носи  всеки  човек у себе си.

Деветте бреста пазят и друго  предание. Средният - пети  брест  растял  малко  по-различно от „братята си”, бил по разклонен, с повече странични клони, които го правили по-кичест, по-разстлат. Та там, между тези клони се скрили хайдути от този  край, преследвани от турска потеря. Прислонили се вътре в дървото между клоните, никой  не можел  да се усъмни, че там има хора. Минали, заминали турците, оглеждали насам-натам, минали междата Деветте  бреста -  между двете села, не намерили никого. Петият брест спасил хайдутите от турската  потеря. Така, засадените с любов дръвчета от двамата стопани с много мъдрост и далновидност  и  до  днес горделиво стоят на  междата  между двете землища. Когато човек  мине  оттам, ще  приседне  да  почине, да  се  порадва  на сянката им и да благослови тези, които са сторили тази красота във  времето. Дърветата са  станали  красиви  и  достолепни,  посадени  и  отгледани  с много   човещина  и  добрина, дарена  им от онези  трудолюбиви  българи, завещали ни да бъдем човеци  по  между си, да живеем с труд, честност и блага дума.

Начало

Има няколко версии за името на селото. Възприемливо е тълкуването, че то е произлязло от наименованието на скалния вид кремък. В землището на Долна Кремена има много камъни – кремъци, които, като се ударят един в друг, секва искра и някога с тях и с прахан старите дядовци са си палили лулите.

Приема се, че Кремена  е име на жена, родственица на цар Борис I, име на хубава и обичана властелинка. Имало е и песен за мома Кремена, красива девойка, наричана така, която до ден-днешен е помнена и селото е назовано така. Разселило се е селището и затова съществуват две села с такова име: Долна Кремена и по – високо – Горна Кремена.

Каквато и да е причината за произхода на името, важно е едно: „Кремена, взела твърдостта на кремъка, гордостта на властелинката, трудолюбието, хубостта, нежността и любовта на хубава и работна мома, тя и днес живее в паметта ни спретната и гиздава, със здрави и трудолюбиви хора“. Затова жителите на селото са красиви, като мома Кремена, и силни и здрави, като кремъка.

Информатор: Мариана Йорданова

Начало

Легендите живеят и днес
Европейският изследовател Феликс Каниц – географ, историк, археолог, художник и журналист, пътува и описва мездренския край

… Освен всички европейски езици Феликс Каниц владееше още български, румънски и хърватски. Така се случи, че най-много щеше да му служи българският и то идеше от голямата му любов към България, родена от срещите, пътуванията и легендите, които после научи. Десетина пъти премина билото на Балкана, всичко, което натрупа после щеше да излезе в тритомника „Дунавска България и Балканите“. Защо точно така кръсти това великолепно изследване? Може би защото тук се докосна до най-горещите и интересни страници на българското минало, което бе част от историята на целия полуостров…
Идеше от Ниш. Абдурахман паша не само му забраняваше да остава повече по тези краища, ами направо го изгони. Разбра турският владетел, че със своите въпроси европеецът мъти главите на раята. Макар векове да бяха под османско владичество, хората тук не само помнеха, но и пазеха легендите за своя род, не кандисваха да сведат глава под ятагана и полумесеца…
Като излезе от Враца, Феликс тръгна по пътя за Павлица – сега Паволче и Челопек. Тия села стояха в подножието на Балкана. Нямаше как да знае тогава пътешественикът, че минава под връх Вола, който след 20 години щеше да увенчае с безсмъртие един от най-великите синове на България – Христо Ботев. Беше 1856 г.
От високото, където беше Павлица, той съзря две селца. Местен селянин му каза, че това са Бяла и Моравица. Като стигна Челопек, му показаха пътя надолу към Моравица. Минаваше през вековни дъбови гори. Той знаеше, че по тия места шарят турски разбойници, беше се срещал вече с тях, затова си купи добър кон и един голям черногорски пищов. Не бе гърмял с него, но казваха, че се чува много надалеч. В Моравица – село с ниски и схлупени къщи, турците не даваха да се строят от раята двукатни домове и да имат прозорци към улицата, попита къде  може да премине река Искър, трябваше да отиде на отсрещния бряг.
При Мездра, отвърна му една хубава млада жена, там наблизо има брод. Конят бавно вървеше покрай реката, която идеше откъм Балкана и минаваше досами селото. Моравешка бара, така й казваха местните и той така я записа. Някак странно прозвуча името на това селище – Мездра. Бяла, значи е от име, може би от нещо бяло, както се белееха и къщите, Моравица, от морава, умалително, даже нежно звучеше, но Мездра? Знаеше вече добре български, но не можеше да намери етимологичния произход на думата, нямаше точно такава дума или той просто не я знаеше.
Пътят минаваше под стара гора, от която се носеха песните на птиците. Някъде в далечината се видяха плочите на бели ниски къщи. Това ще да е Мездра. Пътят се отдели от реката, тя пое руслото си наляво, а каменистият друм го изведе до един хан. И той с плочест покрив, срещу му къщите, а зад него стените на стара крепост – зидовете стояха, обрасли в дървеса и бурени. Високи и мрачни бойници, вдигнати върху бял зъбер, а в подножието му бучеше Искърът. Това бе реката, която някъде тук или наблизо пътешественикът трябваше да премине… Какво ли бе станало тук, знаеше ли някой? С тия мисли в главата си европеецът прекрачи прага на хана…
Докато му сервираха, приказката тръгна. За крепостта знаеха, че е много стара и че има някаква легенда за нея. Имало и камъни с надписи, но ей там, бай Драган Стоянов, той ги помнел тези неща от едно време, той разказвал разни предания… Изследователят не се заседя много на масата, макар винцето да му се услади и манждата да бе домашна, вкусна и апетитна. Хапна набързо от паницата кисело мляко и се запъти към байдрагановата къща. Феликс обясни на достолепния бай Драган за какво е дошъл и той след кратък размисъл му показа един камък, зазидан в основите на самата му къща. А там пишеше: „За добро щастие на великия и божествен М…Аур… по време на управлението на провинцията от Г. Овиний“. Съвсем ясно бе, че става дума за паметник, който местният владетел е издигнал в чест на своя патрон… Откъм северната част крепостта бе иззидана по типичния за римските крепости начин – с камъни и хоросан, защото, както и на други места стените стояха здрави и непоклатими сигурно над хиляда години.

• А какво означава Мездра, това не е българска дума – попита г-н Каниц Стоянка – така се казваше момичето на бай Драган, и неочаквано за самия себе си получи един пълен и дори компетентен отговор.
• Мездра е арабска дума, тя означава пустош, пусто място…
• Но защо са го нарекли така? Все пак мястото съвсем не е пусто, минава път, има селище?...
• Това е една стара легенда, която според прабаба, която е още жива, е самата истина…. Вие сигурно забелязахте, че наоколо турци няма.

Да, вярно, Всъщност последният читак май срещна някъде между Враца и Паволче. Защо ли? Сигурно легендата ще даде отговор на този въпрос. И отговорът не закъсня.

• Някога, преди хиляди години – започна своя разказ момичето, приседнало върху стъпалата на старата римска твърдина – тук е имало голям римски гарнизон, войска, имало е селище с развита търговия, това е било портата към Дунава и Европа. Оттук са минавали керваните на път за Европа и Азия, за Цариград. След упадъка на Римската империя селището продължило да съществува, макар търговията да позамряла. После в разцвета на България селището е изпълнявало важна роля като културен и административен център. Докато дошли турците. Тяхната войска също се настанила в крепостта и те чули от местното население, че някъде имало пещера, където имало златно съкровище… Мюдюринът се казвал Али Османоглу – продължаваше девойката и думите й се носеха над пълноводния Искър, поели към хълмовете, които оттук се виждаха надалеч по поречието. Феликс неусетно бе приседнал до нея. – И понеже турчинът не искал да събира данъците, защото българите били ограбени и бедни, пък и можело да го нападнат, което вече се било случвало, той заповядал на един млад, як и здрав мъж – Георги, да обикаля и събира парите на хората, за което щял уж да му плаща. Така му се искало на османина, но не и на Георги. Как да дере кожата на своите, като тя вече е смъквана по стотина пъти. Естествено мюдюринът оставял част от събраното за себе си и искал все повече и повече, докато един ден Георги отказал да му бъде слуга, да си навлича омразата и да взема последните грошове и зърно на тукашната рая. Искал мюдюринът да го затвори, но Георги бил силен и здрав, отървал се от заптиите и избягал. Тогава Али Османоглу взел жена му, за да я прати в харема на бея. Закарал я и я затворил в тъмницата на старата крепост.

    Това бързо се разчуло и хората казали на озлочестения мъж, какво е решил турчинът. Георги знаел, че под скалата на крепостта има пещера, която е свързана с кладенеца на твърдината и излиза във водите на Искър. Пуснал се през нощта, намерил входа под водата и влязъл в кладенеца. Тогава забелязал, че този проход има и друго отклонение, което се криело от водите на реката. Тръгнал по него и открил малка зала, в която наистина имало злато, много монети, оставени кой знае преди колко хиляди години още от времето на римляните. Хитър бил Георги. Взел няколко шепи злато, покачил се по стените на кладенеца и ги хвърлил върху скалата, където пазели турските стражи. Забелязали те на лунна светлина златото и тутакси съобщили на Али Османоглу. Дотърчал алчният военачалник. Обиколил и погледнал в кладенеца. Месечината тъкмо била огряла дъното, а там блестяла купчина злато, което Георги предвидливо бил оставил на дъното. Знаел той какво ще направи алията. И мюдюринът наредил да го вържат с въжето и да го пуснат в кладенеца. Това злато трябвало да бъде негово.
Спуснали агите своя началник с въжето, а там го чакал Георги. Докато се усетил турчинът, младият силен мъж взел ножа му, преметнал въжето през врата му и не му дал повече да диша. После напълнил устата му с жълтици и поклатил въжето. Отгоре започнали да теглят. Като видели мюдюринът мъртъв, а устата му пълна със злато, турците се изплашили много, разбягали се с викове „Аллах“ и хукнали надолу, напускайки крепостта. Георги това и чакал. Излязъл, освободил младата си хубава жена – Цвета се казвала, от тъмницата и двамата пак се спуснали в кладенеца.
През това време турците тичали и разказвали какво е станало, как е излязло златото, как е блестяло в кладенеца и как Али Османоглу се показал мъртъв от кладенеца и устата му пълна със златни монети.
Георги и Цвета тръгнали по тъмниците на пещерата. У Георги останал ножа на мюдюрина и те поели в неизвестната балканска твърд. Колко са вървяли, те самите не знаели. Знаели само, че ако останат отвън, турците сигурно ще ги убият. Така на другия ден рано видели светлина. Това бил другият таен изход от пещерата „Принчовец“. Там обаче била къшлата, кошарата на бея, който бил дошъл да нагледа стоката си. Било навръх Гергьовден. Като ги видял овчарят, който бил беден българин, онемял. Георги пристъпил към шатрата на бея, пазачите били надалеч, не очаквали да се покаже юнакът тук. Георги не се колебал, забил ножа на Али Османоглу в гърдите на поробителя и заедно с Цвета потънали сред огромните дървета на старата дъбова гора. Поели пътя над Моравица, оттам към Челопек и Паволче.
Турците разбрали какво е станало и като видели ножа на мюдюрина в гърдите на бея, съвсем загубили ума и дума. Набързо всички събрали покъщнината си и на тръгване запалили цялото село. Тогава то се наричало Торбарица. Гъстите пламъци хукнали към небето, димът запълнил хоризонта, а керваните с турците заминали надалече и повече не се върнали.
Разпитвали овчаря, но той от страх да не издаде Георги наистина онемял. Само показвал небето и хората решили, че тая работа е на свети Георги Победоносец, когото те тачели много. После изградили нови къщи в западната, по – високата част на селището близо до гората. След години оттук минал един арабски пътешественик. Като видял руините от някогашното пожарище, изрекъл „мездреа“ или „мезра“, което наистина значи пустош, пусто място. Но гордите българи го приели като име и така останало „мезрата“, а после дало и наименованието на мястото и селището. Така и Гергьовден станал празник на хората и те вече векове го тачат, а техен патрон и закрилник е свети Георги Победоносец…
Като слизаха от каменния път на крепостта, той попита:

• А къде е кладенецът?
• Още тогава, преди много години турците го затрупали от страх преди да напуснат тези места, че духът на отмъщението може да ги преследва и кладенецът може би е някъде тук, но никой не го е търсил…

Валентина Цекова / В: Мездра наш дом, наше бъдеще, 2007.

Изглед към река Искър от крепостта „Калето“ в Мездра

Начало

Легенда разказва, че през селището през турско време преминава орда, под предводителството на турски паша ( името не е уточнено в документите ) на път за Враца, която отсяда за почивка в селото. Но синът на пашата, малко момче, бил тежко болен и там починало. Било заповядано на местното население да погребат богато и с почести турчето, а самата орда отново тръгнала на път. Това се случило в усилно работно време, времето на вършитбата и всички хора били заети на полето. Затова набързо закопали момчето на пашата и отишли да работят. След известно време, през мястото, където го закопали, минали прасета, пуснати да пасат, които разровили гробчето. Пашата изпратил свои хора да проверят как са се справили хората с неговата заръка по погребението на сина му и когато турците дошли в селото, видели от мястото да стърчат само ребрата на детето. Тогава, в яростта си, те запалили селото, а хората от местността „Селището“, в близост до съседното село Люти брод, се заселили на мястото, където се намира и днес.

Елисавета Тодорова, НЧ Просвета – Ребърково 1925

Начало